Почивка на Халкидики

Тая година реших да заведа семейството вместо по родното Черноморие в Гърция и по-специално на полуостров Халкидики. Все пак всяка година сме си у нас и сме се нагледали на тотални идиотщини в обслужването, защо пък един път да не отидем на друго място – ще се порадваме на по-бистра вода, друга култура, вероятно по-добро обслужване и на всичкото отгоре цената е в общи линии същата, разстоянието – и то.

И така, два месеца преди сезона чрез туристическа агенция си запазихме места за седемдневната ни почивка. Сега, след като свърши ми е много тъжно и искам да повторя, но и се радвам, защото си прекарахме невероятно, нямахме никакви проблеми, всичко беше прекрасно, отпускащо, разтоварващо.

Отседнахме в тризвездния хотел Macedonian Sun Hotel, намиращ се на полуостров Касандра. Като изключим това, че стаичките ми се сториха малко по-мънички от нормалното, препоръчвам това място. Обслужването беше много на ниво, а отвън е просто райска градина – с чист и приятен басейн, бар и ресторант отвън. Цените, както казах, не бяха по-високи от нашенските хотели. За разлика от нашенското Черноморие обаче, тук водата е  кристално чиста, ясна, удоволствие е да влезеш да се изкъпеш, няма водорасли.

Наехме си корабче, с което се поразходихме в морето, дори близо до един по-пуст бряг спряхме и се гмуркахме, това беше най-забавната част от пътешествието.

И така, бих могъл и на вас да препоръчам Халкидики и почивката в Гърция. Да, малко е неприятно, че изнасям парите от България и стимулирам един вид гръцката икономика, но там хотелиерите ми предлагат една много по-добра услуга, при долу горе същите условия.

Политическият бутик

Майка ми има една приятелка, която от години има магазин за дамски дрехи – бутик, като е модерно да се казва сега. Като малък Емил Попов много обичаше да ходи там – не заради дамските дрехи, опазил ме бог, ами защото леля Мария (по обясними причини ще променя името й) винаги вадеше нещо сладко от едно чекмедже и ми го даваше. Та въпросната леля Мария всеки ден беше с различни дрехи, по думите на майка ми носеше дрехите от магазина, пък после пак ги връщаше за продажба. Имаше си тя и друга тактика, ако някоя стока се задържеше по-дълго в магазина, пришиваше й марков етикет, не знам откъде ги взимаше, и с новия етикет стоката бързо намираше собствениците си. Чувам, че напоследък измислила и нова търговска стратегия – ходела по магазините за дрехи втора употреба, подбирала запазени дрехи, които изглеждат като нови, слагала им нов етикет и ги излагала в бутика. И според майка ми търговията, даже и в кризата, вървяла добре. Ей на тоя бутик на леля Мария и на търговската й стратегия ми прилича българската политика и българските политици, а пък ние приличаме на купувачите. Постоянно ни предлагат носени вече дрехи с нов етикет и ни заблуждават, че са нови. И ние, или поне по-голямата част от нас, се връзваме, че това са наистина са дрехи, невиждани досега. Докато не стане ясно, че не само че дрехите не са нови, ами и прозират – иначе казано, царят е гол. Ама е късно – вече сме ги платили, а рекламации, поне в този бутик, не са позволени. Ваш Емил Попов.

Ненужната агресия

Всеки ден четем по информационни сайтове, слушаме по радио и телевизия за различни актове на агресия – хора се сбиват, понякога убиват – и това винаги ни изглежда някак далечно, като част от информационния поток, като нещо, което на нас, понеже сме кротки и възпитани хора, няма как да се случи, замисли се Емил Попов тази сутрин. Чудим се какви са тия хора, пък то на практика се оказа, че всеки може да попадне в подобна ситуация, даже и да е най-хрисимият, ако срещу него застане някой, решен на всяка цена да оправя възникнал проблем или спор с юмруци. Миналата събота седнахме се един приятел на едно квартално кафене, имаше доста хора – нормално за събота сутрин – и доста паркирани коли отпред. По някое време се появи една кола, която започна да паркира в една свободна дупка – точно пред нашата маса. Шофьорът, мъж на средна възраст, доста внимателно маневрираше и успя да влезе почти на косъм от това да закачи колата, която беше отзад – но не я докосна, видях много добре, защото беше точно пред нас. Явно не така обаче е изглеждала ситуацията от масата на собственика на колата отзад – видимо скъпа и лъскава кола. Скочи въпросният здравеняк и буквално измъкна нищо неподозиращия мъж от колата и почна да го тресе и да му вика. Аз Емил Попов скочих веднага да му обясня, че въобще не е докоснал колата му. Здравенякът замалко и на мен да налети. Дойдоха и други мъже от съседни маси, предотвратиха мелето. Неприятна ситуация, но поне ми стана ясно как човек от кроткото съботно кафе може за миг да влезе в новинарските емисии.

Лоялен клиент – Емил Попов

Абонат съм на “Глобул” от доста време – редовен в плащанията. Ползвам и мобилен, и стационарен номер. В края на миналата година, когато изтичаше старият ми договор за мобилната услуга и Емил Попов трябваше да подпише нов, се спрях на абонаментна програма с включени минути към всички мобилни и стационарни мрежи. Освен тези минути, които бяха в пакета, за срок от шест месеца от момента на подписването на договора ми дадоха, както и на всички останали, избрали същата програма, бонус още толкова минути. Аз обаче не съм от най-приказливите по телефона и за тези шест месеца едвам успявах да изговоря и половината от включените в основния пакет, какво остава да ползвам бонуса. Последния месец обаче много приятели заминаха на почивка, отделно ми се отвори доста работа, свързана с разговори по телефона, и определено поговорих повече от обикновено. И изненадата не закъсня – получавам сметка, двойно по-голяма от тази, която съм плащал досега. Оказа се, че точно тоя месец, в който съм решил да си ползвам бонуса, срокът му взел че изтекъл. Здраве да е. Ще си ги платя – откъдето и да погледнеш, изговорил съм си ги. Само ме гложди един въпрос – като за щяло и нещяло ми пращат есемеси, най-често за някакви платени услуги, които ми предлагат, толкова ли не можаха да драснат два реда, че така и така бонусът ми е свършил, да се простирам според чергата си. Още повече че през въпросния месец, осланяйки се на въпросния бонус, Емил Попов направи доста разговори със стационарни телефони от мобилния, при положение че имам стотици безплатни минути на стационарния. Не че са длъжни. Ама ей така, жест да ми направят, като на лоялен клиент.

No comment

Имам си едни свои наблюдения върху нещата от съвременния живот и във връзка с тях направени изводи. За типично женско явление смятах досега безконтролната жажда за известност, която да те изстреля във финансовата орбита на някой чичко паричко. Напоследък обаче забелязвам в публичното пространство, че и доста мъже са възприели този модел на поведение, което направо ме погнусява. Гледа Емил Попов оня ден „Горещо” на Венета Райкова. Гости в студиото – Китаеца на Азис, така ще си остане в историята, ако ще и да мине през живота и леглата на стотина още известни люде, и вечният паркетен лъв Евгени Минчев. Афишираха се, под одобрително-сервилния поглед на Венета Райкова, като новата двойка в родния хайлайф – но някак леко само повдигнаха завеската на другаруването си, не стана ясно творческа двойка ли са, или пък интимна. Ама ако са творческа, ще трябва някой да ме подсети в коя точно област се трудят – сещам се само за една възможност, Евгени Минчев май припяваше по едно време по партитата си френски шансони, ама пък за Китаеца не сме чули да има заложби в тая посока – дето е речено, ако е прихванал нещо музикално от Азис, то ще е от родния попфолк, няма да е от френската популярна музика. Емил Попов не знае какво си мислеше, че прави това момче при Азис, не знам какво си мисли и сега, че прави при тая лисица Евгени Минчев, само знам, че и в двата случая ще се окаже употребен. Веднъж грешка – да кажем, от липса на опит, ама втори път… Глупост и алчност обажда.

Емил Попов – Философията и розовите магазини

Емил Попов има една приятелка от ученическите години. Завърши скандинавистика в Софийския университет. Ясно ви е с тази специалност каква реализация може да има в България. Но всъщност проблемът не е май в специалността, защото, ако я оставим настрана, момичето знае няколко езика, компютърно грамотно е, оправно, какво повече му трябва на един работодател. Но така или иначе от година и половина – две започна работа в един сексшоп, защото това беше най-приличното, което успя да намери. За компромиса, който много млади и образовани хора днес трябва да направят с работата, с която си вадят хляба, ще пиша някой друг път. Днес ще говоря за философията, учителите и широката и тясната човешка кройка. Стои си въпросната приятелка един ден на чист въздух пред магазина и се припича на срамежливото пролетно слънце (действието се развива в ранна пролет) и не щеш ли, минава учителката й по философия от средния курс. Станало ясно, че една от любимите й ученички не стои случайно пред въпросния магазин, а работи там. И започва една словесна поредица за това, колко е разочарована от избора й на работно място, за това, как човек трябва да следва мечтите си, каквото и да му струва това, и да не се оставя на инерцията на живота. И други такива философски прозрения и клишета. Тази случка припомни на Емил Попов две неща: защо не обичам такива отнесени науки като философията – ами много просто, защото често им се губи връзката с живота; и защо често хората натоварват негативно иначе звучните думи даскал и учител – ами защото ги свързват с такива персонажи с тясна кройка.

Ще се оправим

На моменти, макар и редки, Емил Попов има усещането, че не е далече моментът, в който и ние ще станем нормална държава, ще възцари ред и всичко ще е в услуга на гражданите. Какво имам предвид? Преди няколко дни имах важна делова среща по обяд. Станах сутринта, изпих си кафето. И тъкмо да потегля, както си е нормално в тази част на деня, към банята, ядец – водата спряла. Мисля, че няма смисъл да ви обяснявам принципно какъв проблем си е това в тия жеги да не може да вземеш един душ, пък при положение че имаш и делова среща, където не може да отидеш, намирисвайки, ситуацията си клони към критична. Позамислих се дали не съм видял някаква уведомителна бележка от ВиК за предстоящи планови ремонти, не се сетих, но даже и да е имало, имаме един съсед, който къса всичко, залепено по вратите на входа. Вече обмислях вариант да звънна на някой приятел с молба да му ползвам банята, когато ми хрумна, че мога да погледна в сайта на ВиК, ако не друго, да видя някакъв дежурен телефон – да ми кажат авария ли има, планов ремонт ли и кога ще пуснат водата. Влязох в сайта. И не е за вярване – вътре освен телефони, се оказа, че има информация по дати и часове за плановите ремонти, както и възникналите аварии даже отпреди час. Оказа се, че на нашата улица тече профилактика на противопожарна система и поради тая причина водата е спряна за два часа. Точно след два часа наистина пуснаха водата. Ей такива случки карат Емил Попов да мисли, че скоро ще се оправим.

Дефицитите и Емил Попов

От много дефицити страдаме хората, мисли си Емил Попов – на време, на пари, на информация и още много мога да изреждам. Струва ми се обаче, че най-сериозният ни недостиг е недостигът на човечност. Повод за тия ми разсъждения могат да бъдат намерени много в нашето ежедневие, но този, за който ще пиша днес, е случаят с младата жена, която беше блъсната и убита на магистрала Тракия от някакъв товарен автомобил, който веднага след инцидента изчезнал, без даже да се спре да види какво е станало. Започвам разсъжденията си от един малко по-ранен момент на случилото се. Младата жена е била на гости при сестра си и тъй като е изпуснала рейса, тръгва да се прибира пеша с детската количка, в която е детето й, изпуска отклонението към Съединение, накъдето е тръгнала, погрешка попада на магистралата и идва фаталният край. Първи въпрос: Тази жена е вървяла километри по извънградски път с детска количка, в която има невръстно дете. Покрай нея вероятно са минали много коли. Жена, бутаща детска количка по междуградски път привечер, не е най-обичайната гледка, нали? На никого ли не направи впечатление и никой ли не спря да я попита накъде е тръгнала и да й предложи да я закара до там – че даже и ако не му е по път. Втори въпрос: Блъскаш в сумрака някого на магистралата. Това не е необичайно, скоростите по магистралата съвсем позволено са високи и трудно дори опитен шофьор като Емил Попов може да реагира адекватно при внезапно появил се човек. Що за човек обаче трябва да си, за да продължиш и да не се обърнеш? Два въпроса – един отговор: дефицити, дефицити на човечност.

За мълчанието

И във Фейсбук е като в живота, мисли си Емил Попов – има хора, дето мълчат, мълчат, ама като се включат, се получава интелектуален или емоционален взрив; и такива, дето изригват час през час, ама общо взето само пушилка и баналности, сякаш излезли из под перото на списващ ученически лексикон – примерно “Живей си живота, както ти се харесва, и не позволявай на друг да ти се намесва”. Е, хубавото на фейсбук е, че ако в живота няма опция, с която да се застраховаш от подобни словесни гаргари с претенции за оригиналност, там винаги можеш да спреш неспирния поток от подобни съобщения или ако се налага, да изтриеш автора им от приятелската си листа. Но това, заради което всъщност подех тези размишления, е, за да ви изложа едни свои наблюдения. Направило ми е впечатление, че хората с очевидно оскъден умствен, речеви, пък и правописен потенциал, умират да правят дълбокомислени изказвания и ги правят щяло-нещяло. И една претенция за оригиналност прозира от думите им. Докато хора, които със сигурност знам, че имат какво да кажат, го правят много рядко, много пестеливо и даже срамежливо. Което ще рече, че посредствеността навсякъде е агресивна, пробивна и бъбрива, пък интелектът се стаява. И ако перифразирам думите на един колега, който всеки ден, когато си тръгва от работа, казва: “Няма как утре да дойда, ако сега не си тръгна”, те ще звучат така “Няма как да изригнеш словесно и да впечатлиш, ако преди не си помълчал, не си чул други гласове, освен своя”. Защото говоренето не е от тия неща, при които количествените натрупвания водят до качествени изменения.

Емил Попов.

 

Емил Попов за Страха

Страхът на хората от природни бедствия и стихии е използван от най-стари времена. Обикновено за това някой да се облагодетелства по някакъв начин – я с власт, я с финикийски знаци, каквото дойде. В примитивните общества търговията със страха на хората има много и логични обяснения, според прочетенето от Емил Попов. Не знам обаче защо не ми излиза от главата тия дни, че някой иска да се възползва от страха на хората днес, в началото на 21 век. Не мога да си обясня по никакъв друг начин това преекспониране на земетресението, което ни сполетя преди няколко дена и за което вече писах в друг контекст. Случи се, не беше от най-приятните изживявания, поизплашихме се, ама колко дълго това да е център на дните ни, а за някои – и на нощите. Само за това се говори тия дни навсякъде по медиите, чертаят се черни прогнози от самозванци с претенции на ясновидци, правят се някакви смешни организации за реакции при евентуален нов трус. Много ми прилича това на организирано отвличане на вниманието на народа от далеч по-сериозни проблеми, които са му на главата. Имам чувството, че политиците се зарадваха на това земетресение, както журналист се радва на лоша новина. Добре им дойде в период на неконтролируемо растяща безработица, немотивирано покачване на цени на електричество, а оттам и на основни продукти. Какъв по-подходящ момент за удобни внушения. Няма работа, най-бедни сме в съюза, политиците ни корумпирани, но ние сме едни големи щастливци, защото, видите ли, сме останали живи. А животът ни хубав, хубав, като на кино. Как да не трепериш за него 🙂

Поздрав и не позволявайте да ви изплашат,

Емил Попов