Напред, науката е слънце?!

Студент протестира: „Простете, но не заслужавам двойка.” Професорът: „Знам, колега, но уви, по-ниска оценка няма.”

Възрастен професор разказва: „Оня ден сънувам, че чета лекция на студентите си. Събуждам се и аз наистина го правя.”

professor

Всеки българин знае поне един виц за професор. Защо уточнявам българин ли? Защото едва ли има друга държава в света, където трудът, капацитетът и интелектът на тези хора да бъдат така пренебрегвани и подминавани с подигравателно отношение, както у нас. Вместо да се грижим за научните си работници като за безценни бисери, чийто потенциал е уникален заради природните дадености и усилията, които са положени за неговото усъвършенстване, ние обричаме „мозъчния каймак” на мизерия. Наистина, парите не са всичко, но когато си се трудил ден и нощ, за да допринесеш към всеобщото човешко развитие, заплата малко над средната е неуместна хумореска към себеотдаването ти.

professor (1)

Нека първо спрем поглед върху различните научни звания и степени в България, за да си дадем сметка през какви перипетии преминава родният научен човек. Във висшето образование първо той е асистент, за да се издигне до старши и след това до главен асистент. После става хабилитиран преподавател, доцент, за да се обръщат накрая към него с почeтното „Професор”, ако е защитил научната степен „Доктор на науките”, разбира се, за която пък задължително условие е придобиването на степен „Доктор”. В България тези своеобразни стъпала са регламентирани от Закона за научните степени и звания и Закона за висшето образование.

Със сигурност пътят на българския научен работник е страшен, но дали славен, какъвто е за Ботевия лирически герой от „На прощаване”? Защитаваш докторски дисертации, разработваш научни трудове, издаваш учебници и учебни помагала, откриваш топлата вода, за да да полеят накрая не със студена, а с ледена?!

Вашият коментар