Майка ми има една приятелка, която от години има магазин за дамски дрехи – бутик, като е модерно да се казва сега. Като малък Емил Попов много обичаше да ходи там – не заради дамските дрехи, опазил ме бог, ами защото леля Мария (по обясними причини ще променя името й) винаги вадеше нещо сладко от едно чекмедже и ми го даваше. Та въпросната леля Мария всеки ден беше с различни дрехи, по думите на майка ми носеше дрехите от магазина, пък после пак ги връщаше за продажба. Имаше си тя и друга тактика, ако някоя стока се задържеше по-дълго в магазина, пришиваше й марков етикет, не знам откъде ги взимаше, и с новия етикет стоката бързо намираше собствениците си. Чувам, че напоследък измислила и нова търговска стратегия – ходела по магазините за дрехи втора употреба, подбирала запазени дрехи, които изглеждат като нови, слагала им нов етикет и ги излагала в бутика. И според майка ми търговията, даже и в кризата, вървяла добре. Ей на тоя бутик на леля Мария и на търговската й стратегия ми прилича българската политика и българските политици, а пък ние приличаме на купувачите. Постоянно ни предлагат носени вече дрехи с нов етикет и ни заблуждават, че са нови. И ние, или поне по-голямата част от нас, се връзваме, че това са наистина са дрехи, невиждани досега. Докато не стане ясно, че не само че дрехите не са нови, ами и прозират – иначе казано, царят е гол. Ама е късно – вече сме ги платили, а рекламации, поне в този бутик, не са позволени. Ваш Емил Попов.