Светът на вчера и днес

Навремето, когато беше млад, човек можеше да отиде на кино без да вади билетче от машина, която отказва да работи. Продавачката ти подаваше билетчето с едно кимване и може би усмивка. Сега, ако имаш късмет и машината приеме банкнотата ти, може и да стигнеш до прожекцията. Ако не – чакаш на опашка, за да обясняваш на служител, който очевидно не е виновен, че техниката е решила да те изнерви.

Преди време, когато ти потрябваше инструмент, просто отиваше в кварталния магазин. Продавачът познаваше името ти, знаеше какви ремонти вършиш и ти даваше съвет какъв ключ или бургия ще свърши работа. Днес, ако влезеш в железария, гледат те като извънземен. Ако все пак намериш човек, готов да ти обърне внимание, ще получиш лекция за разликите между китайските и немските бормашини, без да си го искал.

Като студент, човек можеше да си купи хляб за 15 стотинки. Сега, за същата сума едва ли ще намериш нещо повече от една опаковка дъвки. Разбира се, заплатите уж са се вдигнали, но цените – също. И то не само на хляба. На всичко.

Хората тогава се гледаха в очите, разговаряха си, споделяха. Днес, всеки е забит в телефона си. Влакът е пълен, а всички са в собствените си дигитални светове. Някой да каже „Добър ден“ или „Моля“, вече е рядкост.

Преди, когато нещо се счупеше, се опитвахме да го поправим. Сега, когато нещо се счупи, просто го изхвърляме и купуваме ново. В крайна сметка е по-лесно и по-евтино, нали? Но къде отиват всички тези отпадъци? Никой не пита това. Никой не мисли.

Старото не беше по-хубаво по принцип. Имаше си и своите кусури. Но имаше нещо човешко в него. Имаше топлина, която днес липсва. Имаше време за разговори и усмивки. А сега всичко е бързане, нерви и екрани. Дори носталгията вече е комерсиална – продават я по телевизията.