Това е Ана. Запознайте се. Може би момичето от снимката не се казва точно така, но си представете, че е Ана.

Ана ми  е приятелка от детството. Живеехме през една врата и редовно ни водеха заедно на училище. Тя четеше много, а аз тичах много. Тя изучаваше езици, биология и химия, аз механика и информационни технологии. До днес сме добри приятели – помагаме си, споделяме. Няма химия между нас, защото сме различен типаж. Тя се сгоди, на мен скоро също ми предстои.

Ана я приеха медицина и сега следва втора година докторантура, но за съжаление все още не е специализант. Да спечели място за второто изглежда доста трудна задача.

Говорихме си снощи, че това си е парадокс в нашето общество. Как така ще стане доктор на медицинските науки, а няма да е специалист в това направление и то при положение, че вече две години работи активно с пациенти. Може би за студентите по медицина, преподаватели или други това е що-годе обяснимо. Хващат някаква логика. Макар Ана да е от тези, които още се опитват да я уловят. Аз пък смятам, че това е безумие. Цялата ни система е безумие.

Не разбирам как е възможно толкова много да се усложнява следването на даден човек. Не виждам разумна и рационална причина. Аз съм практичен човек и си мисля, че колко по-просто и улеснено се измислено нещо, толкова повече привърженици ще има и толкова по-добре ще работи. При това положение обаче разбирам защо младите хора с медицинско образование гледат да заминат за чужбина. Доколкото чувам там следването и специализацията са измислени в много по-добра форма. Държат си на специалистите и ги мотивират с добро възнаграждение.

От доста време се надявам нещата в страната ни да потръгнат, защото лека-полека наблюдавам, че в някои отношения започнаха подобрения. Но все още имаме звена, които тънат все по-надълбоко от недалновидните решения на политиците ни.