Колко може да иска един човек и колко може да постигне? Това е въпросът на новото хилядолетие. И понеже от известно време съм на вълна абсурдни искания и желания и днес не мога да се въздържа да пиша по въпроса.

Съвсем нормално е човек да има цели и да се стреми към постигането им. Това даже е за предпочитане. Но предизборно ли, предлятно ли се задава на хоризонта един синдром на постоянното искане. Моето обкръжение явно е много интересно. Колегите и приятелите ми масово се обграждат с въздушни кули и после страдат. Едни искат да станат милионери, други мечтаят за круизи в Средиземно море, скъпи автомобили и царски палати. Повечето от тях се залавят с начинания, които обаче са губещи. Вече на няколко пъти ме хващат да ми обясняват колко ще забогатеят от мрежовата търговия и все в главите им се въртят схеми и йерархии. В последствие виждат, че това така лесно не става и ето ти провал. Други чертаят от години планове да заминават в чужбина, трети пък имат претенции към нечие семейно наследство. Всички обаче говорят за по-висок стандарт на живот, както  е на Запад и седнат ли на маса любимата им тема е политиката и как са организирани реда и обществото на Запад. Започва да става ключова дума: на Запад.

Това си е закономерност, типично нашенска си черта. Ние българите все гледаме в канчето на другия. Искаме все да сме първи, все да сме на върха, все да сме европейци, да живеем като такива, а всъщност не се замисляме доколко разсъждаваме правилно, как мислим, какво правим, за да се отърсим от балканския си манталитет. Претенциите са ни големи, а възможностите малки. Искаме чистота, а си хвърляме боклука до кофата, искаме хубави градинки, а газим по тревата, искаме новичко, а крадем, чупим и цапаме. Има и друг вариант: ако случайно нещо добро се появи и запази – то или не ние е по вкуса или търсим на заден фон схеми и злоупотреби. На това аз му викам с много ирония „Голямата ирония на България“.