От много дефицити страдаме хората, мисли си Емил Попов – на време, на пари, на информация и още много мога да изреждам. Струва ми се обаче, че най-сериозният ни недостиг е недостигът на човечност. Повод за тия ми разсъждения могат да бъдат намерени много в нашето ежедневие, но този, за който ще пиша днес, е случаят с младата жена, която беше блъсната и убита на магистрала Тракия от някакъв товарен автомобил, който веднага след инцидента изчезнал, без даже да се спре да види какво е станало. Започвам разсъжденията си от един малко по-ранен момент на случилото се. Младата жена е била на гости при сестра си и тъй като е изпуснала рейса, тръгва да се прибира пеша с детската количка, в която е детето й, изпуска отклонението към Съединение, накъдето е тръгнала, погрешка попада на магистралата и идва фаталният край. Първи въпрос: Тази жена е вървяла километри по извънградски път с детска количка, в която има невръстно дете. Покрай нея вероятно са минали много коли. Жена, бутаща детска количка по междуградски път привечер, не е най-обичайната гледка, нали? На никого ли не направи впечатление и никой ли не спря да я попита накъде е тръгнала и да й предложи да я закара до там – че даже и ако не му е по път. Втори въпрос: Блъскаш в сумрака някого на магистралата. Това не е необичайно, скоростите по магистралата съвсем позволено са високи и трудно дори опитен шофьор като Емил Попов може да реагира адекватно при внезапно появил се човек. Що за човек обаче трябва да си, за да продължиш и да не се обърнеш? Два въпроса – един отговор: дефицити, дефицити на човечност.