Скъпа светлина

Средностатистическият човек днес проверява телефона си почти на всеки минута. И все пак реших, че имам нужда от таблет. Новият екран от десет инча не беше просто устройство – беше обещание за ред в дигиталния ми хаос. Надявах се да ме върне към дългите текстове, да ме накара да чета, а не да превъртам. Първите секунди след разопаковането – онзи характерният мирис на нова пластмаса – наистина подхраниха очакването ми. Илюзията обаче се разсея бързо.

Само след седмица разбрах, че триста евро са отишли за по-големи и по-ярки известия. Не проблемът е в техниката, а в мен. Вярвах, че по-голямата площ ще ми даде дълбочина, а всъщност само разшири зоната на разсейване. Вместо да потапям поглед в анализи, започнах да гледам рекламите по-внимателно, защото просто се виждат по-добре. Икономически това е чиста загуба. Платих за пиксели и процесор, които не ми трябват, за да ми кажат, че имам ново съобщение. Това е по-дълбок проблем – производителите ни продават потенциал, който не можем да използваме. Те създават хардуер, три пъти по-мощен от нуждите ни, само за да поддържат цикъла на обновяване. Купуваме инструменти за „дигитална трансформация“, а всъщност плащаме за по-скъп начин да вършим същото.

Понякога купуваме нов джаджи, за да оправим вътрешния си безпорядък. Когато сме разсеяни, вярваме, че по-добрият инструмент ще ни върне контрола. Това е психологическа заблуда. Вместо да променим начина, по който четем, сменяме само носителя. Това е опит за реформа чрез консумация, който винаги завършва с разочарование – навиците ни остават същите, независимо от резолюцията на екрана. Дори да приемем, че таблетът е просто нов начин за четене, цената на всяка минута полезно време е абсурдна. Ако разделим триста евро на времето, прекарано в четене на смислени текстове, а не в превъртане на известия, разходите ми на минута излизат по-високи от цената на най-доброто кафе в центъра. Това е икономическа нелогичност, маскирана като технологичен ъпгрейд.

Често се питам дали напредъкът ни помага, или просто ни дава по-големи екрани за старите разсейвания. Приложенията на таблета са почти идентични с тези на телефона. Няма различен интерфейс, няма нова логика. Има само по-голяма площ, върху която да превъртаме безсмисления поток от информация. Когато осъзнах, че единствената разлика между този таблет и телефона ми е размерът на светлината, която ме държи буден нощем, разбрах и истината. Сега този таблет стои на бюрото ми – блестящ, излишен и напълно безполезен.“