За мълчанието

June 7th, 2012 | by | e-Емил

Jun
07

И във Фейсбук е като в живота, мисли си Емил Попов – има хора, дето мълчат, мълчат, ама като се включат, се получава интелектуален или емоционален взрив; и такива, дето изригват час през час, ама общо взето само пушилка и баналности, сякаш излезли из под перото на списващ ученически лексикон – примерно “Живей си живота, както ти се харесва, и не позволявай на друг да ти се намесва”. Е, хубавото на фейсбук е, че ако в живота няма опция, с която да се застраховаш от подобни словесни гаргари с претенции за оригиналност, там винаги можеш да спреш неспирния поток от подобни съобщения или ако се налага, да изтриеш автора им от приятелската си листа. Но това, заради което всъщност подех тези размишления, е, за да ви изложа едни свои наблюдения. Направило ми е впечатление, че хората с очевидно оскъден умствен, речеви, пък и правописен потенциал, умират да правят дълбокомислени изказвания и ги правят щяло-нещяло. И една претенция за оригиналност прозира от думите им. Докато хора, които със сигурност знам, че имат какво да кажат, го правят много рядко, много пестеливо и даже срамежливо. Което ще рече, че посредствеността навсякъде е агресивна, пробивна и бъбрива, пък интелектът се стаява. И ако перифразирам думите на един колега, който всеки ден, когато си тръгва от работа, казва: “Няма как утре да дойда, ако сега не си тръгна”, те ще звучат така “Няма как да изригнеш словесно и да впечатлиш, ако преди не си помълчал, не си чул други гласове, освен своя”. Защото говоренето не е от тия неща, при които количествените натрупвания водят до качествени изменения.

Емил Попов.

 

Google+ Comments

Authored by

Leave a Comment