Емил Попов има една приятелка от ученическите години. Завърши скандинавистика в Софийския университет. Ясно ви е с тази специалност каква реализация може да има в България. Но всъщност проблемът не е май в специалността, защото, ако я оставим настрана, момичето знае няколко езика, компютърно грамотно е, оправно, какво повече му трябва на един работодател. Но така или иначе от година и половина – две започна работа в един сексшоп, защото това беше най-приличното, което успя да намери. За компромиса, който много млади и образовани хора днес трябва да направят с работата, с която си вадят хляба, ще пиша някой друг път. Днес ще говоря за философията, учителите и широката и тясната човешка кройка. Стои си въпросната приятелка един ден на чист въздух пред магазина и се припича на срамежливото пролетно слънце (действието се развива в ранна пролет) и не щеш ли, минава учителката й по философия от средния курс. Станало ясно, че една от любимите й ученички не стои случайно пред въпросния магазин, а работи там. И започва една словесна поредица за това, колко е разочарована от избора й на работно място, за това, как човек трябва да следва мечтите си, каквото и да му струва това, и да не се оставя на инерцията на живота. И други такива философски прозрения и клишета. Тази случка припомни на Емил Попов две неща: защо не обичам такива отнесени науки като философията – ами много просто, защото често им се губи връзката с живота; и защо често хората натоварват негативно иначе звучните думи даскал и учител – ами защото ги свързват с такива персонажи с тясна кройка.